Скоро ще стана на 50. Не ставам да емигрирам в някоя друга бяла държава. Моето поколение е загубено поколение…
Застреляно поколение. А навремето с такъв мерак записах медицина! Не ми се говори повече… С тези думи завършва монологът на жена, която освен че работи в „Спешна помощ“, е и личен лекар на много хора. Изповедта за ужаса на това да си лекар в България тя прави пред журналиста Любо Кралювски, пише bnews.bg.
Той решава да и даде публичност и я публикува в личния си профил във Фейсбук.Ето какво каза една жена, отдала живота си професията, решила да прилага знанията си на родна земя, да лекува в България:
*публикуваме без редакторска намеса
Преди да поема нощно дежурство, всеки път взимам един ксенакс – хапче, което се дава със зелена рецепта. Иначе нямам гаранции дали ще оцелея до сутринта.
Обичам си работата и професията, а не знам дали ще оцелея и докога. Снощи, пристига един рoм с жена си, и ми обяснява, че я боли главата. Прегледах я, както повелява процедурата. Не установих нещо тревожно, но й премерих кръвното. Предписах й някакви успукоителни, а мъжът й ми вика: „Така и така сме тук, що не премериш и мойто кръвно?“. Изгледахо го гадно и излязох от кабинета. А оня вика зад гърба ми: „Тая не щя да ми премери кръвното, да й е..а майката!“.
Излязох навън, да изпуша една цигара и прикленах между двете линейки на двора. Аз така обичам да си пуша. Между линейките се усамотявам за няколко минути. В тоя момент до линейките спря едно такси. С пътник до шофьора. Понечих да изгася цигарата си р разбития асфалт, а в тоя момент чух санитарката да крещи: „Тая мърша е заключила кабинета! И сестрата я няма!“. После разбрах, че мършата съм аз, а сестрата е отишла до тоалета. Прегледах пациента и го пуснах да си ходи.
В тоя момент докараха един шеф на общинско предпирятие. Разчитам на твоята дискретност. Нали няма да му кажеш името?
Човекът беше с всички признаци на инсулт. Извиках дежурния шофьор и го попитах коя от двете линейки е в изправност, защото трябваше да спешно да закарам пациента в Окръжна болница. Такива са ни инструкциите. Шофьорът небрежно посочи единият от двата рециклирани ситроена, качихме пациента и потеглихме. Реших да проверя апаратурата. Оказа се, че нито един от ел. контактите в автомобила не подава ток и аз фактически не разполагах с никаква апаратура.
Пътувах до Окръжна болница права, за да държа главата на пациента в полуизправено състояние. Оставихме го при колегите в голямата болница и тръгнахме обратно. Тогава шофьорът ми обясни, че тая линейка е предоставена от окръжната здравна служба, оборотна кола, тъй като нашата линейка била на ремонт…
Не знам колегата Москов какви реформи ще прави и по какъв начин ги е замислил, но аз без ксенон не си започвам нощните дежурства. Скоро ще стана на 50. Не ставам да емигрирам в Германия или някоя друга бяла държава. Моето поколение е загубено поколение. Застреляно поколение. А навремето с такъв мерак записах медицина!
Не ми се говори повече…
Записа: Любо КОЛЬОВСКИ
P. S. За протокола, монологът е на моя личен лекар, жена, която освен че работи в „Спешна помощ“, е и личен лекар на много хора. Твърде много хора. И си върши работата съвестно. Да не кажа с любов. Тя ми изплака и още много други работи за униженията си. По-добре ще е да ви ги спестя.
