Скопие засилва офанзивата в ЕС срещу двустранните спорове с България

През последните години Северна Македония последователно търси външнополитическа подкрепа за тезата, че двустранните въпроси не бива да спират разширяването на Европейския съюз. Подходът показва приемственост между управлението на СДСМ и това на ВМРО-ДПМНЕ.

Линията на Скопие

Още през 2023 г. словенският премиер Роберт Голоб заяви пред тогавашния премиер Димитър Ковачевски, че преговорният процес на Скопие не трябва да бъде блокиран с допълнителни двустранни въпроси. Позицията, подкрепена от словенската дипломация и германски „нон-пейпър“, насочен към ограничаване на възможностите за вето, се превърна в основа на днешната стратегия на Северна Македония. Липсата на стратегически отговор от страна на София я постави в позиция на реагираща страна.

След 2024 г. правителството на Християн Мицкоски доразви този подход. Ключови фигури като еврокомисаря по разширяването Марта Кос, португалския политик Антонио Коща и белгийския външен министър Максим Прево през април 2026 г. директно критикуват т.нар. „билатерализация“ на процеса.

Регионални лидери от Черна гора и Хърватия също се включват в тази линия, като застъпват понятия като „меритократичност“ и „деполитизация“. Според данни, цитирани в редица медийни публикации, това вече е тенденция в европейските институции, а не изолирани мнения.

Моделът на Скопие показва, че няма съществена разлика между позициите на СДСМ и ВМРО-ДПМНЕ по отношение на европейската интеграция. Става дума за единна държавна стратегия, която цели външно валидиране на вътрешнополитически тези, изграждане на образ на „жертва“ на неправомерна българска блокада и изместване на фокуса от поетите ангажименти към общи дебати за разширяването.

В тази ситуация София се оказва с ограничено влияние, а проблемите с правата на човека и недискриминацията на българите в Северна Македония се представят като двустранен спор. Основният дефицит е липсата на успешна интернационализация на въпроса за правата на хората с българска идентичност.

За да промени статуквото, българската дипломация трябва да преосмисли подхода си, като постави акцент върху правата на човека и критериите от Копенхаген, а не върху исторически конфликти. Необходими са и по-активна работа с Европейската комисия и Съвета на Европа по юридически издържани казуси за дискриминация, както и съюзи с държави членки, чувствителни към върховенството на закона. Ако това не се случи, темата може трайно да бъде сведена до двустранен спор с последици за българската общност и за авторитета на страната в ЕС.