Нека си го признаем, оплакването има смисъл само за да кара хората да се смеят
Текст от американската писателка Амити Гейдж, публикуван в Huffington Post, пише Obektib.bg.
Грешка #1: Да живееш в перманентна криза
Една по-възрастна приятелка ми казваше: „Когато бях по-млада, се чувствах толкова стресирана. Мислех, че няма да мога да се справя с живота. След това се отказах от драмите.“ Тя ми казваше това в период, в който се грижех едновременно за малкото си дете и умиращия си баща и бях на ръба на безработицата. Това беше – да, наистина беше, период на голям стрес. Но след като той премина (хлапето ми оцеля, намерих си нова работа и се сбогувах с татко), забелязах че ми отне дълго, дълго време да спра да се чувствам, сякаш отчаяно закъснявам за някъде. И тъй като тялото ми продължаваше да кара с превишена скорост, умът ми се зае да търси нови кризи. Опасно е да приемеш кризата за изходно ниво. Става все по-трудно и по-трудно да видиш анти-кризите, които са толкова нужни за щастието: тихите моменти, важните паузи – като тези в едно стихотворение.
Грешка #2. Да се оплакваш (освен на шега)
Нека си го признаем, оплакването има смисъл само за да кара хората да се смеят. Забавно е да се съберете с приятели и да хленчите. Така че, когато чувствате необходимост да стенете и да се вайкате, смейте се с горчиво признание и яжте тестени сладкиши. Ако усетите, че започвате да приемате изкуството на оплакванията една идея по-сериозно, запитайте се какво точно искате да постигнете. Ако наистина смятате, че ще се отървете от проблемите си, като ги изразите, подкрепям ви. Но тъй като не е така, защо не си запазите устното слово за полезно взаимодействие и остроумия, а може би и обяснения в любов?
Грешка #3. Да „изключиш“, докато ядеш нещо вкусно и да се чудиш кой го изял, когато свърши.
Някои неща (напр. солени карамелки, севиче) просто заслужават пълното ви внимание.
Грешка #4. Да се опиташ „да запечаташ“ момента
Обикновено се стремим да снимаме един или друг момент. Щастливото бебе, рибата рекордьор… но с изключение на пет-шест красиви случайни момента в годината (никога очакваните), не ни ли разсейва желанието да документираме от фрагмента време, който толкова отчаяно искаме да запазим? Когато къпех малкото си дете преди няколко години и подгизналото му личице искреше от радост и обич, аз се възкликнах „Този поглед! Ако имаше кутия, в която да го запазя!“ Съпругът ми дойде на вратата и каза „Има такава кутия. Нарича се твоето сърце.“
Грешка #5 Да оставиш пламъчето да угасне
Като стана дума за съпруга ми, една вечер, не много отдавна, след като с дни не бяхме имали нито един що-годе свестен разговор, и не бях нито писала, нито чела, нито мечтала дори, надникнах в неговия кабинет. Той изглеждаше преуморен от работа, и също не беше правил нищо вълнуващо или отварящо очите в продължение на дни. Отидох до него и го прегърнах. Той се усмихна съчувствено и каза „Просто не оставяй пламъчето да угасне.“ Може би той имаше предвид пламъчето на брака ни – любовта и доверието – но ми се иска да мисля, че имаше предвид и пламъчето, с което съм родена, с което всички сме родени: потенциалът да бъдеш озарен, потенциалът да бъде вдъхновен. Никога не позволявайте на големите гасители (разочарованието, скуката, недвижимите имоти) да се доберат до това пламъче. Най. Страшната. Грешка.
