От медия „Нова вест“ по случай днешния национален празник – 3 март – специално се свързахме с Чавдар Ангелов – директор на Паметника на свободата, погрешно известен в публичното пространство като Паметника Шипка. Той ни разказа интересни исторически факти около честването на празника и създаването на монумента. Също така отправи важно послание към всички, които днес ще изкачат 894-е стъпала до връх Свети Никола, където всъщност се намира Паметника на свободата, за да отдадат почит на геройски загиналите за Освобождението на България. Какво е посланието на Чавдар Ангелов ще разберете, ако прочетете цялото ни интервю с него тук.
– Г-н Ангелов, припомнете на нашите читатели какво по-точно се случва на 3 март 1878 г.?
На 3 март 1878 година в предградието на Цариград – Сан Стефано – е подписан предварителният мирен договор, който слага край на военните действия между Руската и Османската империя по време на последната за XIX век война между тези два колоса от Изтока.
Всъщност този станал известен в историята като Санстефански мирен договор се възприема като основополагащия акт за възстановяването на българската държавност след близо 5 века забвение и появата на свободна българска държава на територията на европейския континент.
– Кога за първи път е честван 3 март като национален празник?
Отбелязването на 3 март, с уговорката че по стар стил празникът е честван на 19 февруари до 1916 г. включително, за първи път е направено още през 1879 година с Указ на Княз Александър. Това е първият български владетел след Освобождението. И 3 март е честван, именно за първи път през тази година, като Ден на възкачването на императорския престол на цар Александър II Освободител.
Отбелязването на празника до 1944 година се прави неизменно, независимо от политическата конюнктура в страната, дори и тогава, когато сме съюзници на нациска Германия след 1941 г.
Основни организатори на тържеството винаги са били централните или местни държавни институции, или българската армия, което е показателно за оценката, която българите отдават като значение на този празник.
След 1944 година конюнктурата коренно се променя. Отбелязването на този ден е тотално подчинено на доминиращата роля на Съветския съюз в отношенията му с Народна република България.
Така стигаме до началото на 90-те години на ХХ век, когато последното комунистическо българско Народно събрание взема решение 3 март да бъде обявен за национален празник на Република България.
– Кога е построен Паметникът на свободата, известен погрешно в публичното пространство като Паметникът на връх Шипка? Бихте ли ни разказали малко повече за неговата история?
Тук е важно да отбележа, че този паметник никога не се е казвал Паметникът на Шипка, а се нарича Паметник на свободата. В района на Шипченския проход ние отговаряме за 26 паметника. По тази логика всеки един от тях би могъл да се казва така. Освен това използването на това наименование по този начин влиза в противоречие с наименованието на върха, върху който е изграден паметника. Той се казва връх Свети Никола, а връх Шипка е съвсем друг географски обект, който се намира съвсем близо.
Паметникът на свободата е изграден по решение на Учредителното Народно събрание. Това е уникален случай в българската съвременна история, тъй като това е единственият паметник, който е построен с решение на парламента.
На 13 април 1879 година във Велико Търново, три дни преди да бъде приета Търновската конституция, тогавашните ни народни избраници коментират въпроса за това, че е необходимо някъде в страната, в свободна България вече, да бъде изграден един монумент, който да увековечи паметта на всички, които са допринесли за българското Освобождение. Естествено възниква дебат. В него се включват депутати, между които са Петко Славейков, бъдещият премиер Каравелов и други.
В крайна сметка започва сериозно да се обсъжда предложението на Стефан Берон, който е представител на Българското книжовно дружество в Браила, на най-високата точка на Шипченския проход – връх Свети Никола – да бъде изграден този паметник.
Решението е взето, но доста бързо след това то е забравено. Трябва да минат няколко десетилетия, за да се стигне до самото строителство, което е организирано от един специално създаден през 1921 година комитет. Той е отговорен за всичко – от набирането на средствата, през провеждането на конкурса, който трябва да избере проекта на паметника и т.н.
Основният камък е положен през септември 1922 година, но същинските строителни работи по изграждането на днешния Паметник на свободата започват едва през лятото на 1926 година. След доста тежки премеждия* завършват успешно през лятото на 1930 година. Тогава на северната страна на монумента е поставен и емблематичният лъв, който всички, които са посещавали паметника, познават.
Откриването и освещаването на паметника е извършено 4 години по-късно – на 26 август 1934 година.
– Какъв ще бъде „гвоздеят“ в програмата на тазгодишното честване на националния празник 3 март на Паметника на свободата?
Много се надявам, ако мога да използвам Вашия израз, „гвоздеят“ на тазгодишното честване на Паметника на свободата да бъде това – заедно, възпитано, водени единствено от чувство за преклонение пред всички, които са допринесли за българското Освобождение: руски офицери и войници, български опълченци, да отпразнуваме празника обединени.
Нека ни събира това, че отбелязваме празника на нашата държава.
Силно се надявам, че той няма да стане отново подов за разделение, за грозни сцени, на които станахме свидетели през последните няколко години.
Паметникът на свободата е едно от малкото неща все още в страната ни, което се възприема еднозначно от българския народ, като символ на държавността, на свободата и независимостта ни. Така трябва да бъде и да пребъде!
Пожелавам си, на 3 март да се срещна с хиляди наши сънародници, които, водени от чувството на уважение и преклонение пред подвига на нашите герои, ще изкачат за пореден път стъпалата, отвеждащи към Паметника на свободата и заедно ще отпразнуваме националния празник на свободна, независима и суверенна Република България!
* (бел.ред.) Самият строеж започва през пролетта на 1926 г. под ръководството на инж. Богдан Горанов, арх. Минчо Заеков и инж. Иван Данчов. За главен майстор е назначен Илия Мъглов. Той обаче изкарал паметника до нивото на костницата и поради суровите условия хората му се разбягали и изоставили строежа. Инж. Данчов назначава нов главен майстор – Пеньо Атанасов Колев от с. Дралфа, Търговищко, познат още като Пеньо Бомбето, защото постоянно и винаги носел бомбе. През летата на 1927, 1928 и 1929 г. кипи усилената строителна дейност. Три години Пеньо Бомбето и хората му строили паметника. Работниците с нечовешки мъки издържали тежкото изпитание: Кънчо Кавръков от с. Шипка бил майстор на ваденето на камъни. Каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков, Георги Иванов, братята Христо и Георги Димитрови и още десетина души от Габровско с длета оформяли камъните за строежа. Грубите камъни се извозвали от кариерата до върха с два чифта биволи чрез специално изработени метални коли. В една кола можело да се превозят до един тон каменни блокове доломит. Пясъкът са го карали от Мъглиж и Енина до Шипка с каруци, а оттам към върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Нямало дори коларски път до върха, защото ерозията заличила стария път през прохода. Хората от Шипка и Мъглиж направили нов път доброволно. Цимента, бетонното желязо и дървения материал превозвали от Казанлък до с. Шипка с камиони, а до върха с катърите, волски коли и конски каруци. Времето в планината много често било мъгливо и дъждовно. Строежът вървял трудно и бавно. Каменната кула е завършена в груб строеж едва през лятото на 1929 г.
