Защо някои хора не могат да различат ляво от дясно?

Може да изглежда като почти детска грешка, но изненадващ брой възрастни бъркат лявото с дясното и учените едва сега започват да разбират защо.

Когато британският мозъчен хирург Хенри Марш сядо до леглото на свой пациент след операция, лошата новина, която щял да съобщи, произтичала от собствената му грешка. Човекът имал заклещен нерв в ръката си, което изисквало операция – но след като направил среден разрез на шията му, Марш бил пробил нерва от грешната страна на гръбначния му стълб.

Докато за някои хора различаването на ляво от дясно е толкова лесно, колкото и горе от долу, значително малцинство – около един на всеки шест души, според скорошно проучване – се бори с това разграничение. Дори за тези, които смятат, че нямат проблеми, разсейвания като околния шум или необходимост да отговарят на несвързани въпроси могат да попречат на правилния избор.

„Никой не изпитва затруднения да каже, че [нещо е] отпред и отзад, или отгоре и отдолу“, казва Инеке ван дер Хам, професор по невропсихология в Лайденския университет в Холандия. Но различаването на ляво от дясно е различно, казва тя. „Това е заради симетрията и защото, когато се обърнеш, е обратното и това го прави толкова объркващо.“

Разграничаването между ляво и дясно всъщност е доста сложен процес, изискващ памет, език, визуална и пространствена обработка и умствена ротация. Всъщност изследователите едва сега започват да стигат до дъното какво точно се случва в мозъците ни, когато го правим – и защо е много по-лесно за някои хора, отколкото за други.

„Някои хора могат да различат дясното от лявото вродено, просто могат да го направят, без да се замислят“, казва Джерард Гормли, личен лекар и клиничен професор в Queen’s University Belfast в Северна Ирландия. „Но други трябва да преминат през дълъг процес на учене.“ В опит да разберат какво се случва при медицински грешки, Гормли и колегите му са провели проучване върху опита на студентите по медицина да вземат решения ляво-дясно и са изследвали процеса.

„На първо място, трябва да се ориентирате дясно от ляво в себе си“, казва той. Когато отговорът не идва мигновено, участниците описват различни техники, от правене на L-образна форма с палеца и показалеца си до мислене коя ръка използват, за да пишат или да дрънкат на китара. „За някои хора това е татуировка върху тялото им или пиърсинг“, казва Гормли.

След това, когато разберете коя страна е отляво или отдясно на някой друг, следващата стъпка е да се завъртите мислено, така че да сте обърнати в същата посока като другия човек. „Ако съм с лице към вас, лявата ми ръка ще бъде срещу дясната ви ръка“, казва Гормли. „Тази идея за мислено завъртане на обект добавя допълнителна степен на сложност.“ Други изследвания показват, че хората са склонни да намират за по-лесно да преценят дали дадено изображение показва лява или дясна ръка, като си представят как собствената им ръка или тяло се въртят.

Изследване, публикувано от Ван дер Хам и нейните колеги през 2020 г., установи, че около 15% от хората се оценяват като колебливи, когато става въпрос за идентифициране на ляво и дясно. Почти половината от четиристотинте участници в проучването казват, че са използвали стратегия, свързана с ръката, за да идентифицират кое кое е.

Изследователите са използвали нещо, наречено Бергенски тест за разграничаване на дясно-ляво, за да проучат по-дълбоко как работят тези стратегии. Участниците гледали снимки на хора с пръчици, обърнати към или далеч от тях, с ръце в различни позиции и трябвало да идентифицират маркираната си ръка като лява или дясна. „Изглежда просто, но резултатите са доста разочароващи, ако трябва да направите сто от тези възможно най-бързо“, казва Ван дер Хам.

В първия експеримент участниците седят с ръце на масата пред тях. „Имаше много голямо значение как тази малка фигурка беше позиционирана“, казва Ван дер Хам. „Ако гледате задната част на главата, така че да е подравнена с вас, хората са много по-бързи и по-точни.“ По същия начин, когато човекът с пръчка бил с лице към участника, но имал кръстосани ръце, така че лявата им ръка била от същата страна като лявата ръка на участника, хората бяха склонни да се справят по-добре.

„Това ни казва, че тялото наистина е замесено в това“, казва Ван дер Хам. Следващият въпрос беше дали участниците използват знаци от тялото си по време на теста, за да идентифицират ляво и дясно, или вместо това се позовават на съхранена представа за тялото си.

За да отговорят на това, изследователите повтарят своя експеримент, но този път тестват четири различни сценария: участниците седят с кръстосани или некръстосани ръце на масата пред тях и ръцете им или се виждат по време на теста, или не.

Но изследователите установяват, че нито една от тези промени не е повлияла на ефективността на теста. С други думи, участниците не трябвало действително да виждат ръцете си, за да разграничат дясното от лявото.

„Не сме решили напълно проблема“, казва Ван дер Хам. „Но ние успяхме да идентифицираме телата си като ключов елемент в идентифицирането на ляво от дясно и че се консултираме с нашето представяне за тялото по-статичен начин.“

В експериментите на Ван дер Хам, повишаването на производителността е по-изразено при хора, които казват, че използват стратегия, свързана с ръката, за да различават ляво от дясно в ежедневието си, както и при жените като цяло. Изследователите също така установяват, че мъжете реагират по-бързо от жените.

Точно защо хората се различават в способността си да различават лявото от дясното не е ясно, въпреки че изследванията показват, че колкото по-асиметрично е нечие тяло (например по отношение на предпочитанията за ръка за писане), толкова по-лесно е да разграничат лявото и дясното. „Ако едната страна на мозъка ви е малко по-голяма от другата, вие сте склонни да имате по-добра дискриминация дясно-ляво“, казва Гормели.

Но може да бъде и нещо, което научаваме в детството, подобно на други аспекти на пространственото познание, казва Ван дер Хам. „Ако децата са отговорни за намирането на пътя, ако просто ги оставите да вървят пред вас няколко метра и да вземат решенията, това са децата, които в крайна сметка се оказват по-добри навигатори“, казва тя.

Изследванията на Алис Гомес и колеги от Изследователския център по невронауки в Лион във Франция подсказват, че дискриминацията ляво-дясно е нещо, което децата могат да възприемат бързо. Гомес разработва двуседмична програма за интервенция, предназначена да повиши представянето на тялото и двигателните умения на от пет- до седемгодишните деца.

Когато са тествани за способността им да локализират правилната част от тялото върху себе си или партньор – дясното си коляно, например – след програмата, броят на грешките при разграничаване на ляво-дясно бил почти наполовина. „За нас беше много лесно да увеличим способностите на децата да могат да локализират [частта на тялото] въз основа на името“, казва Гомес.

Въпреки че има много ежедневни сценарии, при които разграничаването на ляво от дясно е важно, има някои ситуации, в които това е абсолютно критично. Мозъчният хирург Марш успява да поправи своята неправилна операция на заклещен нерв – но хирург, който отстрани грешния бъбрек или ампутира грешния крайник, например, би имал опустошителни последици.

Медицината не е единствената област, в която грешките, кое е ляво и кое дясно могат да бъдат смъртоносни: възможно е кормчия, завъртял кораба надясно вместо наляво, да е главният фактор за потъването на Титаник.

„Като здравни специалисти, ние прекарваме много време в етикетиране на пространствени ориентации: проксимална, дистална, горна, долна, но всъщност не обръщаме внимание на дясно или ляво“, казва Гормли. „Но всъщност от всички пространствени ориентации тази е най-предизвикателната.“

Една от причините за това може да е, че децата са били научени на стратегия – да мислят за пишещата си ръка – когато не могат да си спомнят надясно и наляво. Фокусът на програмата върху собствените тела на децата е друго възможно обяснение, особено след като други изследвания показват, че егоцентричната референтна рамка е ключова, когато вземаме решения ляво-дясно.

В типична класна стая децата могат да маркират частите на тялото на диаграма, а не собствените си тела, тъй като последното отнема повече време и е трудно за оценка от учител, казва Гомес. „Много рядко е да имат време да бъдат егоцентрични“, казва тя.

Превод и редакция: Венета Николова