Изгубените ядрени бомби, които никой не може да намери

САЩ са загубили най-малко три ядрени бомби, които не са открити и до днес. Как се е случило това? Къде биха могли да бъдат? И ще бъдат ли намерени ли някога?

Било е мека зимна утрин в разгара на Студената война.

На 17 януари 1966 г., около 10:30 сутринта, испански риболовец на скариди наблюдава как бял пакет с деформирана форма пада от небето… и безшумно се плъзга към дъното на морето Алборан. Имало нещо, което висяло под този пакет, макар че рибарят не могъл да разбере какво е то.

По същото време в близкото рибарско селище Паломарес местните жители погледнали към същото небе и станали свидетели на друга сцена – две гигантски огнени топки, летящи към тях. За секунди селската идилия била разбита. Сградите се разклатили. Шрапнел се врязва в земята.

Няколко седмици по-късно Филип Майерс получава съобщение чрез телепринтер – устройство, което може да изпраща и получава примитивни имейли. По това време той работил като офицер по обезвреждане на бомби във военновъздушното съоръжение Сигонела, в източна Сицилия. Казали му, че има свръхсекретна спешна ситуация в Испания и че трябва да се яви там до дни.

Мисията обаче не била толкова тайна, колкото са се надявали военните. „Не беше изненада да бъда призован“, казва Майерс. Дори обществеността знаеше какво се случва. Когато присъства на вечеря същата вечер и обяви мистериозното си пътуване, предвидената поверителност се превърнала в нещо като шега. „Беше някак неудобно“, казва Майерс. „Трябваше да е тайна, но приятелите ми ми казаха защо отивам.“

Седмици наред вестниците по целия свят съобщавали за ужасен инцидент – два американски военни самолета са се сблъскали във въздуха, разпръсквайки четири термоядрени бомби B28 над Паломарес. Три от тях бързо биват открити на сушата, но една е изчезнала в искрящата синя шир на югоизток, изгубена на дъното на Средиземно море. Бомбата е трябвало да бъде открита – заедно с бойната й глава от 1,1 мегатона и експлозивната мощност от 1 100 000 тона тротил.
Непознат номер

Всъщност инцидентът в Паломарес не е единственият път, когато ядрено оръжие е било изгубено. Има най-малко 32 произшествия с т. нар. код „счупена стрела“ от 1950 г. насам. В много случаи оръжията са изпуснати по погрешка или изхвърлени по време на извънредна ситуация, след което по-късно са прибирани. Но три американски бомби са изчезнали напълно – те все още са в неизвестност и до ден днешен. Дебнат в блата, полета и океани по цялата планета.

„Повече знаем за американските случаи“, казва Джефри Луис, директор на Програмата за неразпространение на източноазиатски оръжия в Центъра за изследвания на неразпространението на Джеймс Мартин, Калифорния. Той обяснява, че пълният списък се появява едва след разсекретяването на резюме, изготвено от Министерството на отбраната на САЩ през 80-те години.

Много от тези загуби са се случили по време на Студената война, когато САЩ се клатеха в пропастта на взаимно гарантираното унищожение (MAD) със Съветския съюз.

„Не знаем толкова много за другите страни. Всъщност не знаем нищо за Обединеното кралство или Франция, или Русия, или Китай“, казва Луис. „Така че не мисля, че имаме нещо като пълно счетоводство.“

Ядреното минало на Съветския съюз е особено мътно – той е натрупал запас от 45 000 ядрени оръжия към 1986 г. Има известни случаи, когато страната е загубила ядрени бомби, които никога не са били намирани, но за разлика от инцидентите в САЩ, всички те са се случили на подводници и местоположението им е известно, макар и недостъпно.

Една от загубите се е случила на 8 април 1970 г., когато пожар започва да се разпространява през климатичната система на съветска атомна подводница К-8, докато се гмурка в Бискайския залив – коварна водна ивица в североизточната част на Атлантическия океан край бреговете на Испания и Франция, която е известна със своите жестоки бури и където много кораби намират края си. Тя е имала четири ядрени торпеда на борда и когато потъна внезапно, взима радиоактивния си товар със себе си.

Тези изгубени съдове обаче не винаги остават там, където са потънали. През 1968 г. съветски К-129 мистериозно изчезва в Тихия океан, северозападно от Хавай, заедно с три ядрени ракети. САЩ скоро разбират за това и решават да предприемат таен опит да вземат тази ядрена награда, „което наистина беше доста луда история само по себе си“, казва Луис.

Ексцентричният американски милиардер Хауърд Хюз, известен с широкия си кръг от интереси, включително като пилот и режисьор, се преструва, че се интересува от дълбоководен добив също. „Но всъщност това не беше дълбоководен добив, беше усилие да се изгради този гигантски нокът, който да може да се спусне чак до морското дъно, да грабне подводницата и да я върне обратно“, казва Луис. Това било проект Azorian, който се оказва неуспешен. Подводницата се разпадна при повдигането.

„И така тези ядрени оръжия отново са паднали обратно на морското дъно“, казва Луис. Някои хора смятат, че оръжията стоят там и до днес, а други вярват, че в крайна сметка са били открити.

От време на време се появяват съобщения, че някои от изгубените ядрени оръжия на САЩ са открити.

През 1998 г. пенсиониран военен офицер и неговият партньор са обхванати от внезапен порив да открият бомба, хвърлена близо до остров Тайби, Джорджия през 1958 г. Те интервюират пилота, който първоначално я е изгубил, както и тези, които са търсили бомбата през всичките тези десетилетия – и стесняват търсенето до Wassaw Sound, близък залив на Атлантическия океан. В продължение на години двамата военни обикаляли района с лодка, влачейки Гайгеров брояч зад себе си.
И един ден, ето го, на точното място, което пилотът описа – петно ​​с радиация 10 пъти над нивата на други места. Правителството незабавно изпрати екип за разследване. Но уви, това не беше ядреното оръжие. Аномалията се дължеше на естествена радиация от минерали в морското дъно.

Така че засега трите изгубени водородни бомби на САЩ – и най-малкото няколко съветски торпеда – принадлежат на океана, запазени като паметници на рисковете от ядрена война, въпреки че до голяма степен са забравени. Защо все още не сме намерили всички тези оръжия? Има ли опасност да избухнат? И ще си ги върнем ли някога?

Мистериозен предмет

Когато Майерс най-накрая стига до Паломарес – испанското село, където през 1966 г. пада бомбардировач B52 – властите все още търсят изчезналата ядрена бомба. Всяка вечер екипът му спял на палатки в селото, което било мразовито и влажно. „Беше точно като английска зима“, казва той. През деня правили много малко – било е игра на изчакване.

„Това е стандартно военно нещо, побързайте и изчакайте“, казва Майерс. „Трябваше да избързаме и след това не правихме нищо две седмици. Но след това подводното проучване стана много сериозно.“

Изследващият екип използва помощта на две гениални изобретения. Едното е неясна теорема от 18-ти век, изобретена от презвитериански министър, превърнал се в математик аматьор, която помага на хората да използват информация за минали събития, за да изчислят вероятността те да се случат отново. Те използвали тази техника на „Байесов извод“, за да решат къде да търсят бомбата.

Второто било „Алвин“, авангардна дълбокоокеанска подводница, способна да се гмурка до безпрецедентни дълбочини. Подобно на кръгла бяла акула, всеки ден тя се спускала в тъмносините води на Средиземно море с човешки екипаж в корема си и започвала визуален лов.

На 1 март 1966 г. малката подводница най-накрая забелязва нещо: следа, оставена от бомбата, когато за първи път се е ударила в морското дъно. По-късни изображения разкриват зловеща сцена – закръгленият връх на липсващото ядрено оръжие, покрит с призрачен саван – неговият бял парашут, който се бил разгънал частично, когато пада, заплитайки се със скъпоценния си товар.

Но борбата не била приключила. Работата на Майерс била да измисли как да извади тази бомба от дъното на океана – от 2850 фута (869 м) дълбочина. Той импровизирал нещо като въдица, направена от няколко хиляди фута тежко найлоново въже и метална кука. Идеята била да се закачат за устройството и да го издърпат нагоре, докато стигне достатъчно близо до повърхността, за да може водолаз да се спусне и да го обезопаси по-добре. „Това беше планът. Не проработи“, казва Майерс.

„Всичко беше направено много съзнателно, предпазливо и бавно“, казва Майерс. „Така че ние просто изчаквахме… бяхме разтревожени.“ Екипът на Майерс успява да закачи ядрената бомба и започва да я издига, но тогава се случва бедствието. Парашутът, съживен от съня си на океанското дъно, внезапно започва да прави това, което умее най-добре – да намаля скоростта на товара си и да го прави по-труден за движение.

— Осъзнаваш ли, че парашутите работят също толкова добре във вода, колкото и на сушата? – казва Майерс. В крайна сметка парашутът дърпал толкова силно въжето и куката, че просто ги скъсал – изпращайки ядрената бомба бавно обратно към дъното. Този път се оказва на още по-дълбоко място от преди. (Малкият Алвин – с човешкия си екипаж – едва успява да избегне заплитането и да се озове на дъното заедно с бомбата.)

Майерс се стъписал. „Беше изключително разочароващо“, казва той. Тъй като бомбата вече беше по-малко достъпна от всякога, импровизираната му въдица нямало да бъде достатъчно дълга, за да я хване, така че задачата била предадена на друг екип, на друга лодка.

Месец по-късно те използвали различен вид роботизирана подводница – подводно превозно средство, управлявано с кабел – за да хванат бомбата директно за парашута и да я извадят нагоре. Бомбата се била разместила в корпуса си, така че не можела да бъде обезвредена по обичайния начин, чрез специален порт отстрани, вместо това офицерите трябвало да се врязват в ядреното оръжие. „Доста здрави нерви са нужни да се пробие дупка във водородна бомба“, казва Майерс. „Но те бяха готови да го направят.“

Блатна мистерия

За съжаление, трите изгубени бомби на САЩ, които все още не са намерени и до днес, не се срещат с толкова успешни усилия по обезвреждането им. Смята се обаче, че рискът те да предизвикат ядрен взрив е малък.

За да разберем защо е малък рискът от избухване трябва да разгледаме, как работят ядрените бомби.

През септември 1905 г. Алберт Айнщайн поставя писалката си на страниците на научната си статия и надрасква идея, която ще се превърне в най-известното уравнение в света. E = mc2, или енергията е равна на масата на обекта, умножена по скоростта на светлината на квадрат. Това означава, че всеки атом, който изгражда света, може да бъде обменен в енергия и обратното. Ако можете да разберете как да направите това, освобождаването на енергия ще е толкова експлозивно, колкото да захранва Слънцето.

Тридесет и четири години по-късно Айнщайн пише на президента на САЩ Франклин Рузвелт, за да го предупреди, че нацистите работят върху превръщането на неговата теория в оръжие – и останалото е история. Проектът Манхатън се формира бързо и през 1945 г. САЩ пускат първото си ядрено оръжие.

Бомбите, използвани срещу японските градове Хирошима и – няколко дни по-късно – Нагасаки, били от оригиналния атомен вид. Те включват ядрено „деление“, при което високоенергийните субатомни частици (неутрони) се разбиват на големи, стабилни радиоактивни елементи. След това те стават нестабилни и се разпадат или „разделят“ на по-малки елементи. Тази реакция освобождава огромни количества енергия и още повече неутрони, което кара други атоми да се разделят на свой ред, докато завършите с масивна, неуспешна верижна реакция. Първият път, когато са били тествани, учените не са били сигурни, че реакцията някога ще спре – те са обмисляли много реалната възможност светът да се свърши.

За постигане на ядрено делене атомните бомби обикновено включват нещо, подобно на пистолетен спусък, което изстрелва кух „куршум“ от радиоактивен материал, например уран-235, или пък уран-235 или използва конвенционални експлозиви за компресиране на атоми на плутоний-239, карайки ги да достигнат критична маса и така да запалят неутрони, които биха предизвикали верижната реакция на деленето. В Хирошима и Нагасаки тези ранни оръжия изравняват земята на километри и убиват стотици хиляди хора, някои от които били изпарени в зоната на взрива, а други починали от радиационни изгаряния или болест в дните, месеците и годините след това.

Следващото поколение бомби – видът, използван през 50-те и 60-те години на миналия век – били хиляди пъти по-мощни. Една от бомбите, тествана от руснаците, достигна до 57 мегатона, докато тези, тествани от САЩ на атола Бикини през 1950 г., достигали до 15 мегатона. Това вече са термоядрени или водородни бомби и включват втора ядрена реакция.

Може ли ядрено оръжие да експлодира под вода?

Оказва се, че може. На 25 юли 1946 г. САЩ взривяват атомна бомба в атола Бикини – верига от перфектни като пощенска картичка тропически острови, заобиколени от тюркоазени коралови рифове. Те окачват устройството на 90 фута (27 м) под набор от кораби, пълни с прасета и плъхове, и го задействат. Няколко от корабите потънали незабавно и по-голямата част от животните умират – или от първоначалния взрив, или по-късно от радиационно отравяне. Едно поразително изображение от този ден показва гигантския облак бяла гъба, издигащ се като извънземна метеорологична формация пред плаж, ограден с палми.

В резултат на този и други тестове островната верига става толкова радиоактивна, че планктонът светел върху фотографските плаки. Все още атолът е замърсен и до днес – хората, които някога са живели там, никога не успяват да се завърнат, въпреки че подобно на Чернобил се е превърнал в оазис за дивата природа.

Превод и редакция: Венета Николова