Френската багета – „250 грама магия и съвършенство“, по думите на президента Еманюел Макрон, и един от неизменните символи на нацията – получи статут на наследство на ЮНЕСКО.
Багетите с хрупкава външна част и мека средна част са останали квинтесенция на френския живот дълго след като други стереотипи като баретите и нанизите от чесън са отстъпили на заден план. Агенцията на ООН даде „статут на нематериално културно наследство“ на традицията за приготвяне на багети и на начина на живот, който ги заобикаля.
По данни на Националната федерация на френските пекарни всяка година във Франция се изпичат повече от шест милиарда багети, но статутът на ЮНЕСКО идва в труден момент за индустрията.
От 1970 г. насам Франция губи около 400 занаятчийски пекарни годишно – от 55 000 (една на 790 жители) до 35 000 днес (една на 2000).
Спадът се дължи на разпространението на индустриалните пекарни и на супермаркетите извън града в селските райони, докато жителите на градовете все повече избират хляб и заменят багетите с шунка за бургери.
Въпреки това все още е често срещана гледка да се видят хора с няколко пръчки под мишница, които ритуално отхапват топлия край, когато излизат от пекарната.
Провеждат се национални състезания, по време на които багетите се разрязват по средата, за да могат съдиите да оценят правилността на текстурата на пчелната пита, както и цвета на вътрешността, която трябва да бъде кремава.
Въпреки че изглежда безсмъртна част от живота на французите, багетата получава официалното си име едва през 1920 г., когато нов закон определя минималното ѝ тегло (80 грама) и максималната ѝ дължина (40 сантиметра).
„Първоначално багетата е смятана за луксозен продукт. Работническата класа е яла селски хляб“, казва Лоик Биенасис от Европейския институт за история на храните и културите, който е помогнал за изготвянето на досието на ЮНЕСКО.
„След това потреблението става широко разпространено и през 60-те и 70-те години на миналия век багетите завладяват и селата“, казва той.
По-ранната история на багетите е доста неясна.
Някои твърдят, че дългите хлябове са били разпространени още през XVIII в., а според други е било необходимо въвеждането на парните пещи от австрийския хлебар Август Занг през 30-те години на XIX в., за да се оформи съвременното им въплъщение.
Според една от популярните истории Наполеон наредил хлябът да се прави на тънки пръчици, които да се пренасят по-лесно от войниците.
Друга пък свързва багетите със строежа на парижкото метро в края на XIX в. и идеята, че багетите по-лесно се късат и споделят, като се избягват споровете между работниците и нуждата от ножове.
Франция подаде искането си до ЮНЕСКО в началото на 2021 г., като багетите бяха избрани пред цинковите покриви на Париж и фестивала на виното в Арбоа.
По публикацията работи: Силвана Димитрова
