От създаването на България през 681 година до днес Българската армия винаги е била гарант за съществуването ни като народ и държава. Водила безброй тежки битки през вековете, тя винаги се е ползвала с обичта и доверието на българите. Българската армия винаги е била обект на гордости, пример за проявена храброст и героизъм. От Хан Кубрат до наши дни родната ни армия изкова сама своята успешна история. Героизмът и военните умения на българите са категорично признати от световни военни специалисти. Отделни операции на Българската армия през Балканската и Първата световна война са влезли трайно в учебниците и до днес се изучават във военните академии по света. Почти винаги нашата армия се е изправяла срещу по-многоброен противник и го е побеждавала. През всички войни които е водила България за своята свобода и независимост е дала над 155 000 свидни жертви. Днес нито един музей в света не може да се похвали, че има пленено българско бойно знаме.
Официалното създаване на Българската армия се счита датата 20 юли 1878 година,жкогато със Заповед № 1 на Руския имперски комисар у нас Княз Александър Дондуков-Корсаков е създадена Българската земска войска.
Винаги при тържествена заря-проверка оркестърът прави седем удара с барабани и ги отброява на глас.Това са седемте най-големи победи на Българската армия. Кои са те:
БОЕВЕТЕ НА ВРЪХ ШИПКА – От 26 до 28 август 1877 година 3100 руски войни и 535 български опълченци се изправят срещу 8200 турски войници. Невиждан и нечуван героизъм проявяват българите в тези три дни.
БИТКАТА ПРИ СЛИВНИЦА – От 17 до 19 ноември 1885 година. Отново три дни изпълнени с храброст и смелост. Българската армия се сражава срещу два пъти по-многобройната Сръбска армия, която е и по-добре въоръжена.
БИТКАТА ПРИ ЛОЗЕНГРАД – От 22 до 24 октомври 1912 година. Нови три дни през които героичната Българска армия напълно опровергава надменния маршал фон Дер Голц, който заявява, че „тази крепост може да бъде превзета само след шест месечна обсада и то само от прусаци“. В най-тежкия за нашата войска момент оркестрите засвирват „Шуми Марица“, което допълнително мотивира войската и тя се вдига на победен щурм. Оказва се след битката, че няма музикален инструмент, който да не е пробит от вражески куршум или шрапнел.
БИТКАТА ПРИ СРЕДНОГОРЕЦ /РОДОПСКАТА ШИПКА / – 3 ноември 1912 година. Въпреки нареждането на главното командване на Българската армия за отстъпление полковник Владимир Серафимов командир на 21 Средногорски полк умишлено не изпълнява заповедта и не отстъпва. Срещу българската войска е четири пъти по-многобройната и много по-добре въоръжена турска армия. Българите отбиват пет вражески атаки и преминават в контранастъпление. Така позициите са удържани и българската територия защитена.
АТАКАТА НА КОРАБА ДРЪЗКИ – На 32 мили от Варна в лоши метеорологични условия корабът „Дръзки“ забелязва крайцера Хамидие. Мичман първи ранг Георги Купов отдава заповед и „Дръзки“ приближава турския кораб на 50-100 метра при пълна светломаскировка и изстрелва торпедо. Ударена е носовата част на Хамидие, последва взрив и пожар. Дръзки веднага се опитва да се оттегли и въпреки многобройните попадения върху него от тежките корабни оръдия на крайцера успява да избяга. Това е първата морска битка на Българската армия.
БИТКАТА ПРИ БУЛАИР – Отново битка срещу многоброен противник. Непрекъснати атаки от турската войска от шест часа сутринта, но всички безуспешни. След 12 часа жестоки битки турската войска е върната там, откъдето е тръгнала само че с 6000 войници по-малко. Общите загуби на българската армия са трима убити офицери и 118 войници.
БИТКАТА ПРИ ОДРИН – На 25 и 26 март 1913 година. Българската войска, обхваната от невероятен боен дух и без страх от смъртта, започва атаката на източната част на Одринската крепост и само след осем часа я завладява. Оттам влизането и превземането на града е осигурено. Тази битка слага край на Балканската война.
Нека да отдадем заслужено внимание и на още три победи на нашата армия.
БИТКАТА ПРИ ТУТРАКАН – Провокирана от неприятелски войски българската армия не само изгонва вражеските войски от града, но и след два дни превзема Букурещ.
БИТКАТА ПРИ ЧЕРВЕНАТА СТЕНА /Връх в Баба планина /, намиращ се днес в Северна Македония и Гърция. Там пет френски напълно окомплектовани дивизии и една сръбска капитулират безславно пред българския щик.
БИТКАТА ПРИ ДОЙРАН – От 16 до 19 септември 1918 г. Няколкодневни жестоки битки с множество прояви на героизъм от българската войска. Резултатът е 60 000 загинали от Антантата – четири английски дивизии плюс една френска и две гръцки дивизии само срещу една българска. Седем срещу едно. Загубите на Българската армия под 500 убити.
Солунското примирие от 29 септември 1918 година оставя в плен на Сръбска територия обезоръжени 100 000 офицери и войници. Един от тях е подполковник Марин Куцаров командир на 19 пехотен Шуменски полк. На 6 октомври подполковник Куцаров събира целия личен състав на полка около 3500 войници и заповядва на знаменосеца да му предаде знамето след което казва: “Реших, знамето на полка ще бъде изгорено на тази клада пред вас. Изгорено, но неопетнено.“ И поставя знамето в огъня. Целият полк отдава чест в последния път на своя символ. Българските войници стоят и гледат така, като че ли са им взели душата. Българската армия престоява девет месеца в плен. ИСТИНАТА. По принцип знамето се съхранява в полковата палатка при командира на полка. Точно там подполковник Куцаров откъсва знамето от дръжката, сгъва го внимателно и го зашива в хастара на своята куртка. На негово място на дръжката навива стари парцали, поставя калъфа му и го пристяга добре. Така в огъня изгаря дръжката и навитите на нея парцали. Със знамето зашито в своята куртка подп. Куцаров преминава в плен през четири лагера. През месец май 1919 година той и полка се завръщат в Разград. Обаче вместо да бъде посрещнат възторжено вижда, че в другите офицери има враждебност. Някои даже открито заявяват, че подп. Куцаров няма място в тяхната бойна част. Питат го защо не е сложил край на живота си след този позор, както би постъпил един български офицер.
Именно тогава подп. Куцаров разкъсва хастара на своята куртка и изважда запазеното знаме на 19 пехотен Шуменски полк. След създалата се еуфория знамето носено от него преминава в празнично шествие през целия град.
В последните дни от живота си генерал Марин Куцаров казва на своя син: “Отговорността и усещането са невероятни. Спах със знамето 139 дни, но не предадох честта си и България“.
А ето и спомените на моя дядо Димо Минков участвал в превземането на Одрин. Ние бяхме оставени в резерв и чакахме заповед. Бяхме се събрали на групи по 5-6 човека и си говорехме. Рано сутринта започнаха да се чуват оръдията. След около час гледам къде двама, къде трима вземат пушките и се изнасят към града. Попитах ги какво става, къде отивате, а те троснато ми отговориха. Какво да чакаме, нашите братя се бият от сутринта, а ние тук си приказваме. Скочихме като ужилени и хукнахме към фронтовата линия. С пристигането си директно влязохме в боя, а нашите вече бяха започнали навлизането в самия град. Жестока битка за всяка къща и всяка улица. В един момент, казва дядо ми, един офицер изпраща един войник да извика резерва,след малко изпраща втори, и след това и трети. Добре питам аз, защо трябва да изпраща трима човека за едно и също нещо. Защото е война синко, отвръща ми той, не се знае кой ще стигне. Когато казахме на този офицер, че ние сме от резерва и че се бием от сутринта, той се хвана за главата,после ни прегърна и само каза: Браво братя.
Баща ми Генчо Димов, участник в двете фази на Втората световна война, ранен на фронта. След лекуването в полковия лазарет отново на фронта. Той ми е разказвал, че голям проблем на лекарите в лазарета са недоизлекуваните ранени, които не искат да стоят там, а да се върнат на фронта. След като не получат разрешение просто бягат от лазарета и отново отиват в своята част.
Шести май е особен ден и за мен, защото посветих 25 години от своя живот в служба на България. На практика се явявам трето поколение свързано със защитата на Родината. Това е ден за приятни спомени от службата, спомени за преодолените трудности, за безсънните нощи, на моменти живот на предела на човешките възможности. Както обичам да казвам, че жегата, студът, снегът, калта, дъжда и мизерията бяха моят кабинет. Така обаче се изгражда характера. Ако днес трябва да избирам своя път в живота отново бих тръгнал по този.
С моята съпруга Милена Тодорова имаме две дъщери. Между придобиването на своите образования и квалификации те успяха да завършат в две годишен курс различни школи и академия в пълен обем. Подготвени са така, че ако утре свирне тръбата са готови да влязат в окопа. Ние със съпругата ми си свършихме работата, защото подготвихме четвъртото поколение защитници на Майка България.
Статията е предоставена на „Нова Вест“ от Емил Тодоров – Председател на СОСЗР Шабла.
