На 20 април 1984 г. В 18:15 ч. Христо Проданов изкачва връх Еверест. Така той става първият български алпинист, който изкачва връх Еверест. Посмъртно е награден с орден „Герой на Народна Република България”.
Той успява да достигне сам до върха без кислороден апарат по най-трудния и дълъг път – западния (непалски) склон, наричан още „Жестокия път”, като изкачва върха от базовия лагер за 33 дни – рекорд за този маршрут. Освен това е първият човек, изкачил Еверест още през април (твърде рано за обичайните атаки на върха) и четвъртият човек, изкачил се сам.
18,15 часа. Леко пропукване в радиостанцията и глас: „Аз съм на върха, на върха съм — Христо!“
Ура-а-а! — чувам до мен. Виждам как от палатката изскача Кънчо Долапчиев и продължава да вика и навън. Срещу мен се задават хора, много хора — наши алпинисти, шерпи, индийски алпинисти, офицерът за свръзка на индийската експедиция, ръководителят на индийската експедиция… и ръце, ръце, протегнати за поздрав. Спомням си само, че подадох и аз ръка на полковник Кулар и просто влетях при Стефчо в палатката с радиостанцията.
Христо предава: „Тук на върха няма нищо. Има само изградена една малка пирамида от четири съветски кислородни бутилки и съветското знаме. Опитвам се да снимам, но не знам дали камерата работи и затова преустановявам.“
Така в книгата си „Еверест по Западния гребен“ (1987 г.) ръководителят на втората национална експедиция в Хималаите Аврам Аврамов описва един от историческите моменти в историята на българския спорт, съчетал в себе си мигове на триумф и на трагедия.
Остава на върха прекалено дълго – 33 минути. От разговорите от тогава става ясно, че е забравил българското знаме в раница
по склона, че се чуди какво да прави с камерата (която оставя на върха), че не му работят сигналните ракети. Прави опит да откъсне парче от съветското знаме.
„Мъча се да отвържа знамето и да го взема със себе си, но не мога. Има тук едно малко парченце, ще взема него“, казва той.
Слизането му от върха по същия опасен маршрут се превръща в в една от големите трагедии в българския спорт. Налага му се да пренощува на открито в „Зоната на смъртта“, без спален чувал и палатка, тъй като става прекалено тъмно и слизането е невъзможно. На 21/22 април той умира на около 8700 м в близост до т.нар. Сива кула.
Репликите в радиостанцията: „Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е окей, към тебе тичат хора. Моля те, не заспивай! Не зас-пи-вай!“ в опит на радиста да държи буден Проданов до идването на подкрепата отдолу пресъздават в най-пълна сила драматичността в онези напрегнати часове в Хималаите.
Преди да осъществи мечтата на живота си, Проданов казва: „Най-огромното ми желание е нашата експедиция да завърши успешно, да завърши успешно не само с изкачване на кой да е от нашите алпинисти, но всички живи и здрави да се върнем в България. Това ще бъде най-големият ми успех, всичко останало е пепел“.
По ирония на съдбата, именно той не успява да се върне жив.
Две седмици по-късно – на 8 май 1984 г. на върха се изкачват Иван Вълчев и Методи Савов, ден след тях и Кирил Досков и Николай Петков. До днес това е последното изкачване по Западния гребен.
През 1997 г. Дойчин Василев също стига до най-високата точка, а през 2004 г. това успяват да направят Петко Тотев, Дойчин Боянов и Николай Петков за втори път. Тогава върхът е изкачен и от Христо Христов, който обаче загива по обратния път.
Последните двама българи, които стъпиха на Еверест са Петя и Камен Колчеви през 2009 г.
В списъка на загиналите българи под върха има още една българка – три дни след смъртта на Христо Христов там живота си губи Мариана Масларова.
Източник: fakti.bg
