В края на Първото българско царство цар Самуил се утвърждава като една от най-значимите личности в средновековната българска история. Той управлява от 997 г. до 1014 г. и ръководи борбата на българската държава срещу Византийската империя. Роден около 950–960 г., Самуил е най-малкият син на комит Никола и Рипсимия и принадлежи към династията на Комитопулите, свързана с рода на Крум. (Източник: БТА)
Възход към властта
Самуил не е определен първоначално за цар. Той е най-малкият от четиримата братя — Давид, Мойсей, Арон и Самуил. След смъртта на цар Петър през 970 г. и последвалите събития около цар Борис II и византийския плен, братята поемат управлението на свободните български земи. След завладяването на Североизточна България от Византия през 971 г. те заемат позиции в западните територии. При това четиривластие Самуил управлява северната част на държавата със столица във Видин.
Активното му участие в отхвърлянето на византийската власт през 976 г. и военните действия в земите северно от Стара планина, заедно със смъртта на братята му Давид и Мойсей, го издигат начело на държавата. През 977 г. Самуил признава за законен цар Роман, син на цар Петър, избягал от Византия, и става негов пръв пълководец. По това време столицата е преместена в Скопие.
В периода 977–983 г. под негово ръководство българските войски провеждат успешни походи. Те овладяват Тесалия и след тригодишна обсада превземат Лариса.
Един от най-важните моменти в управлението му е победата над византийската армия при Траянови врата на 17 август 986 г. В битката участват брат му Арон и цар Роман. Византийската войска е разбита, а император Василий II бяга, оставяйки императорската палатка и знаците на властта си. Победата укрепва позициите на Самуил като водач на българския народ.
Управлението му остава белязано от постоянни войни с Византия. След пленяването на цар Роман през 991 г. и поражението при река Сперхей през 996 г., Самуил поема царската титла през 997 г. след смъртта на Роман. Столицата е преместена първо в Преспа, а след това в Охрид.
През 998 г. Самуил напада Сръбското княжество, за да не допусне сърбите да се превърнат в съюзници на Византия. Той покорява земите на Зета, Дукла и Требине и пленява сръбския княз Иван-Владимир. Чрез дипломация получава признание за короната си от папския престол и сключва съюз с Унгария. Семейните връзки също са укрепени: синът му Гаврил-Радомир се жени за дъщерята на унгарския крал Геза, а дъщерите му Мирослава и Косара са омъжени за влиятелни владетели.
В началото на XI век византийските нападения се засилват. Въпреки загубата на Североизточна България, Тесалия и Видин, Самуил успява да отблъсне императора при Перник и организира успешни походи срещу Солун.
Кулминацията настъпва през 1014 г. Българската армия изгражда отбранителна стена в клисурата между Беласица и Огражден, близо до днешното село Ключ. На 29 юли византийците заобикалят българските позиции и ги атакуват от гръб. В битката около 14 000 български войници са пленени. По заповед на император Василий II, наречен заради това „българоубиец“, те са ослепени, като на всеки сто души е оставен по един едноок водач.
Гледката на ослепените войници предизвиква сърдечен удар у цар Самуил. Той умира на 6 октомври 1014 г., оставяйки след себе си памет за смелост и дългогодишна борба в българската история.
