Един разговор с Мирослава Вълкова за цинизма на властта и нуждата от отговорност
В българското обществено пространство съществуват две паралелни реалности. Едната е тази на политическите декларации, процедурните хватки и сложния език на докладите, която се разиграва в триъгълника на властта. Другата е реалността на празния хладилник, на избора между лекарства, храна и сметки, на билета за Терминал 2. Мирослава Вълкова, инициатор на ГРАЖДАНСКО ДВИЖЕНИЕ ЗА ПРЕЗИДЕНТСКА РЕПУБЛИКА, е избрала да бъде гласът на втората България. В нашия разговор тя очертава диагнозата си за системата, която по думите ѝ съзнателно произвежда бедност, и я нарича с тежкото име „Парламент на бедността“
За Вълкова проблемът не е в статистиката, а в сцените от ежедневието, които остават невидими за политическия елит. Тя дава пример с млада майка от аптеката, която пита дали може да вземе само антибиотика от рецептата на детето си, а за останалото да се върне по-късно. „Това не е статистика, това е живият живот, който хората от властта отказват да видят“, казва Вълкова и именно в този отказ тя вижда корена на проблема.
По думите й инфлацията е най-яркият пример за този системен провал. Тя я определя не като икономическо явление, а като „узаконен грабеж, на който парламентът е мълчалив съучастник“. Докато институциите обсъждат абстрактни макроикономически рамки, реалността за хиляди български семейства е друга. „Как един си купува сирене или лекарствата за кръвно“, дава пример Вълкова. В този контекст, компенсациите и символичните увеличения на доходите изглеждат не като грижа, а като циничен опит за туширане на общественото напрежение.
Този икономически натиск, според Вълкова, има и друго, още по-разрушително измерение: демографската катастрофа. Тя е убедена, че младите хора не просто търсят по-високи доходи в чужбина, а бягат от липсата на бъдеще и достойнство тук. „Всеки самолет, излитащ от Терминал 2, пълен с млади българи, е мълчалива присъда за тази парламентарна система“, казва тя. За нея всеки закупен билет е символ на скъсаната връзка между държавата и нейните деца, на провала на системата да предложи перспектива.
Изходът от тази, по думите ѝ, „спирала на безотговорността“, Мирослава Вълкова вижда не в смяната на отделни партии, а в коренна промяна на модела на управление. „В сегашния парламент всички са виновни и същевременно никой не е виновен. Депутатът се крие зад партията, партията се крие зад коалицията, а отговорността се размива до безкрай.“ Именно затова нейната кауза е преминаването към президентска република, модел, в който властта е концентрирана в институция с ясен мандат и пряка, лична отговорност пред всеки гражданин.
