Харков е градът, който до преди месец мнозина наричаха украинският Ню Йорк. Днес е еград на разрушения, болка и тъга. Дядото на Юлия Пилипчук е един от хората, на които градът дължи своя съвременен облик.
Един личен поглед към войната – среща с внучката на Михаил Пилипчук, кметът на Харков, когото наричат строител на съвременния град. Какво е да видиш родния си град, сторен от дядо ти, абсолютно разрушен?
„Харков почти го няма. Когато си тръгвахме, помолихме дядо ми да дойде с нас или поне да се премести на по-сигурно място, но той отказа категорично. Реши да остане в центъра на гарда, където по цял ден има бомби. Разрушиха къщите на много любими хора, но той отказа да напусне дори апартамента си. Казва, че ако му е писано да умре, иска това да е града му. Успокои се за правнука си и искаше да знае, че ние с него ще сме далеч и ще сме добре. Последната му фраза беше, че лятото ще се видим тук, в България”, разказва през сълзи Юлия Пилипчук пред Нова телевизия.
Тя идва в България, заедно със сина си и баба му Наталия Ладановланиска. Преди това се мести в Западна Украйна. Украинката разказва, че всяка сутрин се буди с новините от родината.
Казват, че да напуснат любимия си град, не е първият им избор.
„Легнахме си вечерта на 24-ти февруари в мирно време, но бяхме събудени от звуците на бомби на 25-ти февруари сутринта. Не можехме да разберем какво всъщност се случва и че войната е започнала. Започнах да бягам из апартамента, с треперещи ръце и крака без да знам какво да направя. Докато се усетя, мъжът ми каза „да тръгваме“, споделя Наталия Ладановланиска.
Украинците разказват, че са нямали друг избор освен да бягат. Те са се преместили в Западна Украйна, но се е наложило да напуснат родината си. За бежанците пътят до границата е тежък. Те разказват, че бомбите се сипят по различни точки.
„Мои приятели опитаха да избягат с колата си. По нея беше стреляно – мъжът бе убит, а жената едва успя да се измъкне от Харков“, каза още Юлия.
Семейството ѝ избира България за свой временен подслон, тъй като чувстват страната ни близка.
По публикацията работи: Мариела Анастасова
