Александра Герчева загина при пътнотранспортно произшествие на 10-ти май, 2017 г.
Близките й и до ден днешен не са получили отговори на много въпроси около смъртта на момичето.
Майката на Алекс, Гицка Горчева, споделя своята история в интервю за „Нова Варна“.
Ето го и нейният разказ:
От всичко, което ни се предоставя като информация, намираме страшно много пропуски. Първото което е, самият оглед на местопроизшествието е направен с много пропуски – дали от незнание, дали от заинтересованост, дали по друга причина, ние само можем да гадаем. Но това са пропуски, които по никакъв начин не могат да бъдат възстановени в последствие.
Твърди се, че инцидентът е станал вследстие на изпреварване на три тира, предприето от Александра. Първото разминаване с действителността, според нас е, че тирове няма /това бяха първите показания на другата участничка в ПТП-то/. Тези данни станаха ясни от записи, снети от охранителни видеокамери, които можем да предоставим. Вследствие на това си задаваме въпроса – Какво е изпреварвала дъщеря ми? Дали не е била застрашена по някакъв начин и тя да е предприела спасителна маневра, навлизайки за малко в съседното платно, за да избегне удара, от самосъхранение. Прокуратурата приема, че дъщеря ми е била в другото платно и че тя е виновна за катастрофата. Впоследствие въпросът за тировете се „замете“. Не се коментира. Защо?
Има спирачен път, който е виден на снимковия материал, който ни е предоставен от друга медия, не е наш личен /момчето е било на разпит, за да докаже, че снимките не са направени от нас, че той ни ги е дал и че не са обработвани/.
И въпреки това, на нас ни се казва, че не можело да се види от къде до къде е и дали това е спирачен път. И да приемем, че това е така, макар че още вечерта на огледа е коментирано от разследващите полицаи, които са били на място, от колегите на дъщеря ми, които са шофирали след нея, че това е спирачен път. Тази част, която е около 20-30 метра е била там и са я коментирали. Впоследствие питат „Ама от коя гума?“. Това си е тяхна работа да разберат.
Те ни обясняват, че ударът е долу, където вече има разпиляни стъкла, но така или иначе няма нищо събрано от цялата работа. Но ако погледнат реално, както вече впоследствие го пишат, но отново завоалирано, по мантинелата има някъде около 8 метра червена диря от колата на дъщеря ми. Тя се е преплъзгвала надолу, тъй като при удара двете коли са се вкопчили и вече след сцеплението, което се е получило между тях, те се разпадат долу, защото ако не е била мантинелата те са щели да се хвърлят от другата страна. Така че, по никакъв начин не могат да ме убедят, че ударът не е по-нагоре. На снимките се вижда точно и ясно къде е станал удара, но защо не искат да го признаят? Нямам идея. Защо не признават спирачния път, също нямам идея. Казва се „Няма спирачен път“ и от двете коли. Не, не е вярно. Представяли сме снимки и документи, но категорично не ги признават. Аз питам, ако не е използвана спирачка, защо на другата кола е изкъртен спирачния педал?
Друго, което се твърди от втората участничка в произшествието е, че вследствие на маневрата, която е предприела Александра, за да изпревари тировете /които ги няма/ е последвал челен удар. Видно е, че колите не са се ударили челно. При разпит пред следовател и пред съдия другата участничка в ПТП-то твърди две различни неща. Според нея, колата на Александра единият път е на нивото на първия тир, а другият път е на нивото на третия тир. Няма как. И компетентните органи заявяват, че тя имала право да каже каквото поиска, защото това е в нейна защита. Питам се, не носи ли отговорност? Все пак, това е дадено пред съдия.
Другото, което е, положението на колите – служебния автомобил на дъщеря ми е плътно до мантинелата. Другата кола, участничка в ПТП-то, е под ъгъл. Ако тя се е движила както обясняват, плътно в дясно до мантинелата, тя няма как да заеме такава позиция. Плюс това, ако дъщеря ми е изпреварвала тирове, независимо, че ги няма – там има прекъсната линия. Било й е разрешено. Защо другата участничка не е предприела нещо, за да избегне удара? Има едно положение по Закон за движение по пътищата, където сме задължени да се съобразяваме не само с това, което е разрешено като скорост, но при възникване на опасност, да направим всичко възможно, за да избегнем удара. Дали е направено?
Следващият момент. Ръчната спирачка на колата на дъщеря ми е вдигната. Точно и ясно е описано в протокола за оглед – „Форд-ът“ е намерен с нулев оборотомер, нулев скоростомер, включено на пета предавка и вдигната ръчна. Тя е опитала всячески да избегне удара. Познавам си детето. Единадесет години шофьор зад волана, със златен талон – знам как кара. Не могат да ме убедят, че тя просто ей така, без да има нещо друго, е тръгнала в насрещното. За какво?
Кой бил вдигнал ръчната? Кой вдигна ръчната, след като тялото на Александра е изцяло върху спирачката. Има разпити на хора, които са били там и всеки казва „Ние не сме пипали ръчната“. Аз питам, защо продължава да се говори, че някой друг е вдигнал ръчната, а не дъщеря ми? Дори не направиха анализ на протривките на гумите на колата на Александа. Защо когато искахме да се разглоби ръчната й спирачка, те не я разглобиха? Нали от там ще се разбере до каква степен е вгидната – начална, средна или крайна фаза. Защо се отказва, когато адвокатът ни иска определени неща?
Дори последното постановление за прекратяване, което дойде от наблюдаващия прокурор, отново се прекратява по вина на Александра, естествено. Явно някой има интерес не да бъде истината такава, каквато е, а както е удобна за някого. А ние искаме истината. И да твърдят, че някой бил вдигнал ръчната. Ако е така, защо не го намериха кой е? Нали разпитваха, нали търсиха.
Другото, което мен ме интересува като майка, е защо другата жена, която е напълно адекватна след удара и не е изгубила съзнание, не е звъннала на 112? Тя е звъннала 2 пъти на приятеля си да отиде да я вземе. Случайно преминаваща жена звъни на 112, но не може да каже локация, след което звънят колегите на Александра, които пристигат и съобщават за инцидента. Но приятеля на другата пострадала отива, взима я и я кара в болницата. Нима и той не е можел да подаде сигнал на 112? Жената сама е слязла от катастрофиралия автомобил. Колегите на дъщеря ми са я питали дали има нужда от помощ, но тя е отказала такава. Защо си е тръгнала преди да дойдат линейките? Там са отишли два автомобила на Спешна медицинска помощ, но тя вече си е била тръгнала, защото един от полицаите й е разрешил. Как така? Има смъртен случай.
Като цяло, това, което знаем за другата участничка в катастрофата буди голямо недоумение. По първата автотехническа експертиза е назначен нейн съсед, баща на приятелката й, съпругата му е старши разследващ полицай в Преслав, която впоследствие дава показания като свидетел. Какъв свидетел може да бъде някой, който не е бил на мястото на инцидента? Тя не е очевидец. Тя е косвен свидетел. При това положение, как се е приела тази автотехническа експертиза?
Записано е, че дъщеря ми се е движила с 95-96 километра в час, макар, че показателите са нулеви. Завишени са и килограмите, което рефлектира върху всичко останало, докато на другата участничка са намалени. При нея се вижда, че километража, грубо казано е забил на 95 километра, а е записано, че се в движила с 89 км/ч. Защо? Някой би ли ни обяснил на нас? Как така случайно е назначен съседът й за автоекспертизата, нима не се знае, когато възлагаш нещо на някого? Казват, че той не носи отговорност, защото нямат пряка роднинска връзка. Добре, съгласна съм. Но той е подписал, че не е в конфликт на интереси. За мен не е така. След като и съпругата му дава показания, и то разпитът е проведен февруари 2018-а година. А катастрофата се случи на 10-и май 2017-а година.
За да остане километражът й на 95 км/ч. тя трябва се е движила с много повече. Не знам колко е важно, но това момиче има 2 предишни акта за превишена скорост. Това не се ли взема като утежняващо вината? За мен и според мен това е рисков шофьор. Първият автоексперт пише, като заключение каква е причината за катастрофата, цитирам: „Ами може би, Александра нещо е яла, може би нещо е пила, може би е говорила по телефона… Не може точно да се каже.“ Това е повече от несериозно и цинично. Как да се съглася и как да вярвам?
В деня на катастрофата, другата пострадала жена, която е била в състояние да говори, не е разпитана. Разпитана е едва на 18-и май. Защо? Тя един път казва, че е дала показания пред разследващия полицай. Той казва, че не е, но няма протоколи, защото отказала да дава обяснения. Но всъщност няма протокол, че тя е отказала да дава обяснения, няма протокол от лекуващ лекар, че тя не е в състояние да дава показания.
На 15-и май отидохме на следствие, с презумнцията да разберем истината, защото какво ли не изчетохме, че дъщеря ни е виновна. Ако тя е виновна – да поемем ангажимент към другата жена, която има дете. И какво ни се казва: „Г-жо, няма как да си върнете Александра, а и е осиновена…“. Да, и тя го знаеше, отговорих им аз, никога не е било крито, всичките й приятели дори знаеха, но трябвало да помогнем на живата, защото има дете. Нима Александра не беше мое дете, осиновихме я на 32 дни и тя бе целия ни живот, и още е.
Няма как да простя начина, по който се подиграха с паметта й. Няма да отстъпя, докато не стигна до истината.
Заедно с приятелите й подготвяме да изнесем случая в Чужбина, за да търсим истината и правата, такива каквито трябва да бъдат. Обичам си държавата, но няма да позволя заради някого или нещо да се гаврят с паметта на детето ми.
Защо се отказва това, което е препоръчително от заместник-главен прокурор на България, тъй като има много неясни моменти? За да се изясни категорично и безусловно, че вината е единствено на Александра. Да се направи технически експеримент. Защо се отказва категорично от наблюдаващия прокурор в Шумен? Бягат като дявол от тамян от това. Можело някой да пострада или да загине. За кого ги е страх? За здравето на някого или защото истината ще излезе?
Да отказваш на Върховенството на властта и да не се подчиниш. Как? Защо?
В самото начало поискахме телефонните разпечатки от мобилните устройства на двете момичета. И това ни се отказа.
Като цяло, каквото и да кажехме, уж не ни се отказваше, но дефакто ни отказваха.
Получили сме много информация. Но да отказваш спирачен път, който се вижда, да успорваш ръчната спирачка, при положение, че не е вдигната от някой друг, а от дъщеря ми – тя е пътувала сама. И двете момичета са пътували сами в колите си. Няма свидетели – само двете коли са на пътя. И колегите й, и ние дадохме показания.
И какво? Мъртвият го няма, той не може да се защити. Живият може да говори каквото пожелае и той да е правият. Не носи ли отговорност човек за думите си?
Категорично ще настояваме за провеждане на следвствен експеримент. Ние искаме да стигнем до истината такава, каквато е, а не такава, каквато някой иска да бъде.
По публикацията работи: Моника Цанкова
