Невероятната история на Емилия Валовска, която тя публикува в социалната мрежа.
Емилия, заедно със семейството си, се бори за живота на брат си Ники, на когото може да помогнете на посочения начин:
Молете се за Ники. Знам, че заедно можем да извоюваме победата. Можете да подкрепите Ники и финансово:
„ОББ“ АД (United Bulgarian Bank, 1040 Sofia, Sv. Sofia str. 5)
SWIFT: UBBS BGSF
IBAN: BG92 UBBS 8002 1044 0119 30
Лъчезар Маринов Лазаров – баща на Ники
Lachezar Marinov Lazarov – Nicky’s father
PayPal: Lachezar Lazarov e-mail: lqchezar@yahoo.co.uk
Цялата история може да прочетете, разказана от самата Емилия Валовска.
Историята, която промени целия ми живот.
Казвам се Емилия и на 21 септември станах на 5 години. През тези пет години научих много неща, минах през много изпитания. Смях се. Плаках. Бях щастлива. Сърцето ми беше разбивано милион пъти. Но най-важното от всичко – научих се да обичам и да вярвам безрезервно. Всъщност съм родена на 15 септември 1999г., а не на 21.09.2012г и сигурно се чудите защо твърдя, че съм на 5. Е, сега ще ви разкажа. Преди 2012г. бях едно малко момиченце, свикнало да получава всичко, което поиска.
Нещата, които ме натъжаваха бяха милиони, а нещата, които ме правеха щастлива бяха много малко. Дори тогава мислех, че животът ми е труден (само да знаех какво ме очаква)… Имах проблеми със съня – всяка нощ сънувах един и същи кошмар. Беше се стигнало до там, че дори изпитвах ужас, когато наближи нощта, защото се страхувах да затворя очи. Знаех какво ще се случи. В продължение на години се страхувах да спя. Прекарала съм безброй нощи будна със сълзи на очи. Не си спомням колко пъти съм викала майка си и съм я молила да спи при мен. Родителите ми бяха притеснени – бях на 12, а се страхувах да спя сама. Опитаха всичко, но за жалост нищо не помогна. Бях се отчаяла. И изведнъж, на 21 септември 2012 г. спрях да сънувам кошмари. Бях на училище, когато баща ми ми звънна и ми каза да се прибера у дома. Знаех, че брат ми (тогава на 7 години) е в болница с гастрит и се притесних, че е нещо свързано с това.
Стигнах до вкъщи за отрицателно време. Баща ми ме извика и ме помоли да го изслушам докрай и да не изпадам в паника. Страхът изпълни тялото ми още преди да съм чула какво има да ми казва. Баща ми трепереше – за мен той беше моят герой, който никога не се страхува, но тогава за пръв път видях страх в очите му и разбрах, че това, което ще ми каже ще преобърне живота ни завинаги. Баща ми запали цигара и започна да говори.
– Знаеш, че Ники е в болница. Оказа се, че положението е много по-лошо, отколкото смятахме. Сега трябва да бъдем заедно всички. След малко ще дойде баба ти и ще те заведе при него в болницата. Много съжалявам, че трябва да ти кажа това, Еми.
Не разбрах какво точно му имаше на Ники, но веднага осъзнах, че щом дори моят герой се страхуваше положението беше много сериозно. Имах толкова много въпроси, но не можех да ги задам. Сякаш не знаех как да подредя думите в изречение.
Най-после успях да изрека един, чийто отговор наистина промени целия ми свят.
– Има ли опасност за живота му? – попитах баща ми и в мен все още имаше някаква надежда, че може би положението не е толкова страшно.
– Да. – отговорът му ме разби. Знаех, че баща ми никога не преувеличава или драматизира. Имаше възможност да загубя брат си.
Точно както каза баща ми баба дойде и заедно отидохме в болницата. Ники беше настанен в детска неврохирургия в Пирогов. Мама ме чакаше пред стаята. Щом ме видя ми каза да отида с нея в коридора пред отделението.
– Мамо какво става? Какво му е на Ники? – истината е, че си мислех, че има рак на някой от органите в корема.
– Трябва да му се направи мозъчна операция. Има високо вътремозъчно налягане и операцията ще помогне.
– Оу, това звучи зле (тогава нямах представа какво означават нещата, които ми казва мама). Но поне не е рак.
Мама ме погледна и сведе поглед.
– Много съжалявам, Еми. Рак е.
Не можех да повярвам. Не исках да повярвам. Мислех си, че това е някаква глупава шега. Разплаках се.
– Колко му остава? Той знае ли?
По онова време си мислех, че щом някой е болен от рак той обезателно умира.
– Лекарите казват 9 месеца, но след операцията ще знаем повече. Да, знае всичко.
Влязох в стаята на Ники и го прегърнах. Плачех толкова силно, че не можех да дишам. Гърлото ми беше стегнато. Единственото нещо, което мълвях беше „Обичам те! Обичам те! Обичам те!..”.
Това беше 21 септември 2012г. Денят, в който разбрах какво значи истински страх. Денят, в който разбрах кои са важните неща в живота. Денят, в който осъзнах, че имам само едно желание и то е Ники да живее. Исках да направя нещо, за да му помогна. Исках да му дам своя живот. Вечерта не можех да заспя. Лежах в леглото си и за първи път не ме беше страх от духове и така нататък. Бях сама на тъмно, бях свита на топка и плачейки молех Господ да не ни отнема Ники. В един момент останах без думи. Не знаех какво да кажа и просто повтарях „Моля Те не го взимай!”.
От тогава не съм сънувала онзи кошмар. От онзи ден вече не се страхувам да спя сама. Единственото нещо, от което ме е страх е да не загубя някого, когото обичам. Единственото нещо, което искам е Ники да бъде здрав и пълноценен човек.
След като в България го бяха отписали баща ми замина за Германия и намери болница, в която се съгласиха да лекуват Ники и ни дадоха надежда. На 2 януари 2013г. майка ми, баща ми и Ники излетяха за Хайделберг. Много плаках на летището, защото не знаех дали ще видя брат си отново.
Лечението започна. Слава Богу Ники се подобряваше. Това беше първият път, в който направи лекарските прогнози на пух и прах. След 9 месеца лекарите от Хайделберг обявиха, че брат ми е здрав и вече може да се върне в България. Бях много щастлива. Една година Ники беше в ремисия. Постепенно животът ни се върна към нормалното. Един ден през юли 2014г. цялото семейство заминахме в Хайделберг за поредния контролен преглед сигурни, че и този път резултатите ще покажат, че Ники е здрав. За съжаление обаче се оказа, че има 4 тумора.
Бяхме отпратени от едни от най-добрите онколози в света с думите „Съжаляваме, но вече не можем да му помогнем. Приберете се и се опитайте да направите последните му дни възможно най-хубави. Бъдете около него и му покажете, че го обичате.” Не мога да опиша какво почувствах в този момент. Отново усетих как сърцето ми се разпада, а реакцията на Ники ме удиви – той дойде до мен, прегърна ме и каза – „Не плачи, Еми. Всичко ще бъде наред, аз няма да умра. Моля те, не бъди тъжна. Всичко ще бъде наред.” Да, вместо аз да успокоявам Ники той беше този, който успокояваше мен. Той винаги е бил такъв – оптимист, човек, който никога не губи вяра.
Баща ми отново не се предаде и не послуша лекарите. Всички бяхме на мнение, че трябва да направим всичко възможно да спасим живота на Ники независимо от цената.
Този път спасението изглеждаше клиника в Хановер, Германия. Там Ники се лекува доста време. Прибираше се и заминаваше пак. Често резултатите от контролните прегледи показваха рецидиви. И всеки път за момент губех вяра и се подготвях за най-лошото. Слава Богу се чувствах така само в първите моменти. Постепенно се научих да живея с това и да вярвам, че Бог ще се погрижи за Ники.
Приключението ни в Германия приключи през октомври 2016г., когато отново бяхме отпратени с тъжни усмивки. Ники беше отписан напълно. Казаха ни, че няма как да му помогнат и че най-вероятно му остават няколко седмици живот. Ники се прибра в България и продължи да живее сякаш всичко беше наред. Слава Богу все още нямаше симптоми и не се чувстваше зле (за което лекарите се чудеха, защото човек в тогавашното му състояние не би могъл дори да говори). И аз, и майка ми, и баща ми, но най-вече Ники знаехме, че това е знак, че Бог е с нас и че няма място за страх.
Баща ми и този път успя да намери изход – експериментално лечение в САЩ. Заминаха на 18 декември 2016г. и от тогава не съм ги виждала. Вечерта преди да заминат Ники дойде при мен и се разплака. За всички тези години съм го виждала на плаче само няколко пъти. Попитах го: „Какво има, съкровище? Страх ли те е?”, а той ми каза – „Не, не ме е страх. Просто много ще ми липсваш.” Ники е моят живот. Моята най-голяма любов. Човекът, за когото съм готова на всичко. Няма думи, с които да мога да опиша какво изпитвам към него. Обещах си, че няма да позволя на никого да го нарани. Както вече казах, не съм виждала семейството си от почти година и ще излъжа ако кажа, че съм добре. Всъщност се чувствам ужасно.
Чувствам се сама. Изплашена съм. Имам нужда някой да ме прегърне и да ми каже, че е до мен независимо какво се случва. Имам нужда от мама. Имам нужда да бъда до Ники, да хвана ръката му и да му кажа, че го обичам с всяка една клетка на тялото си. Всичко, от което имам нужда е дом. А домът ми е там, където са те. Сега съм на 8657 км от дома си. Как искам да се прибера вкъщи. Мама ми липсва много. Често преди да заспя пръскам възглавницата си с нейния парфюм и плача тихо докато не заспя. Чувствам се слаба и напълно беззащитна. Моля се през цялото време – в метрото, докато вървя към училище, в часовете, на купони, навсякъде и по всяко време. Без значение къде съм, без значение с кого съм. Това е единственото нещо, което мога да направя за Ники на този етап. Всъщност може би това е най-важното.
Сега Ники е в Америка и се лекува. Откакто е заминал е бил лице в лице със Смъртта толкова много пъти, че дори не мога да изброя всички. Дори лекарите казаха – „Продължавайте да се молите за него, и ние се молим заедно с вас.” В момента Ники не може да ходи, едва говори и до скоро беше на командно дишане, но въпреки всичко усмивката не слиза от лицето му.
Веднъж попитахме Ники дали се страхува, а той каза: „Не, от какво да се страхувам? Не искам да преча на Бог да си върши работата.” Да, Ники вярва в Бог. Вярва му безрезервно. Ники знае, че ще оздравее и търпеливо чака този ден. Преминава през всички трудности с усмивка и сякаш се радва на всяко ново предизвикателство. Силата му е непобедима. Как ми се иска и аз да бях толкова силна!
Болестта промени мен, но не промени Ники – той остана все така жизнерадостен и смея да твърдя, че сега волята му за живот е по-силна от всякога. Единствената промяна и във външния му вид.
За тези пет години съм чувала какво ли не. Наистина има хора, които се борят за Ники заедно с нас. Дори не познавам някои от тях, но ги чувствам толкова близки! Естествено има и хора, които ни казват неща от сорта на „Ники е прекалено болен. Няма смисъл да си давате парите напразно”, но независимо какво казват тези хора и без значение от прогнозите на лекарите ние отдавна сме взели своето решение – ще се бием за Ники, ще направим всичко възможно, ще извоюваме победата като не губим вяра, защото тя е най-силното оръжие. Бог е на наша страна, а щом Той е до нас няма значение кой стои срещу нас.
Точно затова твърдя, че съм на 5 години. Защото смятам, че животът е борба, а нашата започна на 21 септември 2012г. Дните ми минават в молитва. Моля се и вярвам, че Бог ме чува. Вярвам, че ме обича и че ще изпълни най-съкровеното желание на душата ми. Вярвам, че Ники ще оздравее. Вярвам. Вече имам двама герои – баща ми и Ники. Без съмнение брат ми е най-силният човек, когото познавам. Зарежда всички около себе си с положителна енергия, много вяра и любов.
Всички го обичат. Вярвам, че краят е близо и че съвсем скоро Ники ще може да изтича до мен и да ме прегърне с думите: „Видя ли, Еми? Казах ти, че ще успея.” Защото това е единственото ми желание. Най-голямата ми мечта. Аз вече не съм малко наивно разглезено момиче – аз съм сестра, която би направила всичко за живота на брат си, дори това да значи да изгубя своя собствен.
