На 2 май православната църква почита паметта на Свети цар Борис І Михаил. Тази година се навършват 1110 години от смъртта на българския владетел.
Борис, синът на кан Пресиан I (836-852), бил роден през тридесетте години на IX в. най-вероятно в столицата Плиска. Възможно е като канар-тикин (престолонаследник) да е управлявал част от днешна Македония – твърди се, че при смъртта на баща му Борис „приел царството на [река] Брегалница“, пише focus-news.com. Борис водил активна външна политика, като в началото на управлението си воювал неуспешно с Немското кралство и хърватите, а през 862-863 г. в съюз с немците против Великоморавия и Византия. Узрял за Христовата вяра, Борис търсел контакти със Западната църква, но в крайна сметка приел кръщението от Византия през 864 г.
За негов официален кръстник бил смятан император Михаил III, а в страната дошло многобройно византийско духовенство. През 865 г. владетелят, подкрепян от водещите сили в столицата, потушил жестоко избухналия в провинцията антихристиянски метеж. Верен на идеята, че България е третата „велика сила“ в тогавашна Европа, опасяващ се и от чуждо проникване, Борис се стремял към създаването на самостоятелна българска църква. Контактите с патриарх Фотий, израз на които е и прочутото фотиево послание до българския княз, не дали резултат, след което Борис изненадващо установил преки връзки с Рим. „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“, както и действията на римската мисия в България (866-869 г.), не решили основния въпрос – за статута на българската църква. С ловка дипломация Борис-Михаил постигнал учредяването на автономна архиепископия на заключителното заседание на Вселенския събор (4 март 870 г.), а пръв български духовен глава станал Йосиф (Стефан).
Архиепископията имала собствен диоцез, макар че йерархично била подчинена на Цариградската патриаршия. През 886 г. далновидният държавник взел под своя закрила побягналите от Великоморавия Климент, Наум и Ангеларий, а след тях и други ученици на светите братя – така делото на св.св. Кирил и Методий не само било спасено, но се превърнало в основа на старобългарската християнска цивилизация. В духа на новата вяра, страдащ и от болест, св. Борис-Михаил се оттеглил в манастир (889 г.). Действията на неговия първороден син Владимир-Расате (889-893) били схващани като заплаха за Христовата вяра – оставащият в „старото време“ Владимир се опирал на консервативните среди, които имали резерви към политиката на княза-покръстител. Борис напуснал манастира, свалил и ослепил Владимир. Короната била дадена на Симеон, а столицата – преместена от Плиска във Велики Преслав.
Това окончателно скъсване с предхристиянското минало станало по решение на „народен събор“ във Велики Преслав (893 г.). Приема се, че на този събор е било решено в администрацията и църквата да бъде официално въведен старобългарският език. Старият княз се завърнал в манастира, където останал до смъртта си (2 май 907 г). Скоро след това св. Борис-Михаил бил канонизиран от църквата. Може би най-известният му средновековен стенописен портрет е от манастира „Св. Наум“ на Охридското езеро.
На този ден празнуват всички с имена: Борис, Борислав, Борислава, Богорис, Боряна
