Днес откриват българския „Стон хенч“ и паметника на Вълчан войвода

491

В непосредствена близост до паметника на Вълчан войвода се изгради и българският Стон хенч с огромни камини блокове наредени в кръг.

Вълчан Войвода е много известна личност в народните предания в Северозападна България, в Самоковско, Търновско в Странджа, Сакар, Източна Стара планина Лудогорието и Добруджа. Според най-разпространената легенда е родом от с. Осеновлаг до Своге в Стара планина, или с. Косача Пернишко, според много други от Лозенградско или Малкотърновско в Странджа. Като много млад убил турчин който се заглеждал по годеницата му и трябвало да бяга от родния край, стигнал до Бяло море и там се побратимил с гръка Спирос Димитър който го научил на рибарство и мореходство, двамата мислили да се занимават с пиратство около Цариград, но с малкия им каик било безумие и Вълчан решил да събере дружина и да завардят някой пролом, Спирос дошъл с него, а Кара Емин ага, който познавали от Цариград щял да им бъде шпионин и да съобщава за богати кервани. Работата потръгнала със смелия и съобразителен Вълчан начело, събрала се голяма дружина, а неговия побратим поп Мартин, Спирос Димитър, Маленко сърбин, Емин бей и Петър били подвойводи. Вълчан другарувал и с Индже войвода, Христо войвода и Кара Кольо. с тези последните построили Устремският манастир, наречен затова „Хайдушки“ в Сакар планина, а с поп Мартин и другите – Манастира 7-те престола в Стара планина.
IMG_4670 (Small)
Така Вълчан се издигал в нещо като главен български войвода, имал знаме от син атлаз със златен рис и всяка година правел сбор на всички хайдути и войводи които имало в България в центъра ѝ – в местостта Станчов полугар до Троян, където събирали пари за челядта на пострадалите си другари и за освобождението на България, а Вълчан давал много пъти над всички. Събраното държели в Общата Маара, която само той знаел и можел да ходи. [2] Легендите за войводата са безкрай, някои свързват „трезора“ на хайдутите, не с планината, а с лагуните при Ропотамо, където бил рибарувал, или с разни вирове или с други планини, като Сакар, а не с Балкана. Казват, че дал хайдушката хазна на Евлоги и Христо Георгиеви да се построи след освобождението Висша българска школа, което те и правят построявайки Университета, че имането е открито от комунистите по време на режима им[3] или е че упорито е търсено, но не е открито[4], че Вълчан става хайдутин със сестра си Рада – за да я спаси от „пашата на Орхание” и воеводата бил уловен от леденишкия спахия, стария Ахладоолу, или минал Дунава, че и в сборника Български народни песни от Македония на братя Миладинови народът и в този български край тачи и пее за Вълчан Войвода. Изследователя Йордан Перчинков в труда си „Вълчедръм – докосване до миналото”. цитира една приписка от тогавашното хайдушко време, в която се казва следното: „Ние бяхме 99 души без майки и бащи. Турска вяра не щем. Боже, Боже, пари и богатство ни даде, и юначни години, но българско царство не ни даде…”. (Вълчан войвода, поп Мартин, Али бей врачански и Бела Рада
IMG_4675 (Small)

ълчан е един от най-известните български хайдути, отдал 80 години от живота си на хайдутството. Името му е познато в Странджа, Стара планина и Родопите. Роден е на 7 януари 1775 г. в с. Копан, Одринска Тракия. Едва 17-годишен убива ага, посегнал на сестра му, и се налага да забегне. Отдава се на пиратство, но след разбиване на групата заедно с гърка Ставрус купуват къща до султанския дворец в Цариград. По-късно отскачат до Българско. Край Троян откриват златен римски рудник – съкровище, достатъчно да устроят живота си охолно. Поне такова било намерението на Ставрус, заради което Вълчан го убива. Други мисли имал в главата си той – да събере дружина, с която да защитава робите и онеправданите, да събира имане за освободителната борба. Издигнал се до главен български войвода, имал знаме от син атлаз със златен рис и всяка година правел сбор на всички воеводи и хайдути в България в местността Станчов полугар до Троян, където събирали пари за челядта на пострадалите си другари и за освобождението на страната.
Вълчан имал помощник – Емин ага, който се издигнал до секретар на султана. Той го осведомявал за движението на хазните. Войводата залавя и група италиански професори, търсещи със съглашението на султана съкровища по нашите земи по стари римски карти. Записано е, че той изпраща пратеници при руския цар през пролетта на 1812 г. с искане да започне война с Турция, като заявява готовност да заплати цялото „мурабе”, заплатите на войниците, пенсиите на вдовиците и децата, боеприпасите на солдатите. Цар Александър I изпраща делегати, които се убеждават в истинността на твърдението. Но в същото време Наполеон обявява война на Русия и военните действия около Дунав станали невъзможни.
На 10 май 1829 г. Вълчан войвода се среща лично с адмирал Грейк, а след това с генерал Дибич на кораба „Париж” край Созопол. Войводата поставя същите условия, но на втората среща генерал Дибич отказва, като заявява, че не може да продължи войната с Турция.
Всичко, което Вълчан войвода е намерил и отвоювал, е било с идеята за освобождението на България. Изпраща 800 българи да се учат в странство, които после да помагат за въздигането на държавата. Той спонсорира братята Христо и Евлоги Георгиеви за учение и бизнес. Чрез тях дава парите за построяване на „голямото” училище в България – Софийския университет.
Вълчан войвода, чийто живот е обвит в легенди и е оставен встрани от признатите поборници, дочаква освобождението на България. Умира на 104 години, на 23 март 1879 година.